Има една история от ученическите ми години, за която дълго време не съм мислил като за нещо особено важно. С времето обаче започнах да гледам на нея по друг начин, особено след като започнах да давам частни уроци по математика и да работя с деца, които понякога преминават през свои трудни периоди.
Историята е свързана с Математическата гимназия във Варна, в която бях приет още след V клас преди точно 40 години – в далечната 1986 г. Само година по-късно обаче вече имах сериозни проблеми точно по математика, а учителката ми ме обяви за безперспективен. Това бе и причината родителите ми да решат, че е по-добре да напусна МГ и да се върна в старото си училище.
Така, на дванадесетгодишна възраст преживях може би най-големия си провал. Истински интересното обаче не беше самият провал, а това, което последва след него.
Всичко започна с едно математическо състезание. И с едно напълно неочаквано писмо.
Как се озовах в Математическата гимназия
По онова време, в IV–V клас, ходех на математически състезания. Учителката ни от основното училище редовно изпращаше няколко от по-силните ученици от класа и аз бях сред тях. Не съм бил някакво математическо чудо, но бях отличник и очевидно съм се справял достатъчно добре, за да участвам.
На едно от тези състезания – мисля, че беше олимпиада – се представих добре, но не чак толкова, че да очаквам нещо специално. Имаше една задача, с която дълго се борех и така и не успявах да я довърша.
Към края оставаха само 5-10 минути, а аз вече бях започнал да се отчайвам. И изведнъж, сякаш по поръчка, момчето пред мен, което пишеше усилено, изпусна химикала си на земята и се наведе да го търси. В този миг погледнах към листовете му и видях идея, която веднага ми подсказа как да продължа. Не видях цялото решение, но достатъчно, за да хвана посоката и да допиша още.
Това вероятно ми е донесло няколко допълнителни точки. И понякога си мисля, че точно те може да са се оказали решаващи за всичко, което последва.
След състезанието не очаквах нищо. Лятната ваканция започна, аз си живеех обичайния детски живот и темата беше приключила за мен.
Докато един ден у дома не пристигна едно писмо.
С него уведомяваха родителите ми, че с резултата си на състезанието аз съм спечелил място в специална паралелка в Математическата гимназия. Доколкото си спомням, ставаше дума за пилотна програма за деца с по-изявени математически способности, които трябваше да учат по-засилено. Говореше се за задълбочена подготовка, силни преподаватели и много добри ученици.
За мен всичко това дойде напълно неочаквано. До този момент изобщо не бях обмислял да сменям училището си. Но когато ти кажат, че си избран за подобно нещо, трудно е да кажеш “не”. А и родителите ми обясниха, че ще е за мое добро.
И така, в VI клас се озовах в Математическата гимназия.
Когато се оказа, че не съм готов
Днес ми е много по-лесно да разбера какво вероятно се случи тогава. Може би имах качества за математик, но нямах необходимата подготовка. Може би бях попаднал на правилното място, но твърде рано.
Новият ми клас в МГ беше силен – децата бяха подбрани, а немалка част от тях очевидно бяха доста напред с материала. Учителката по математика, която бе и наша класна, беше строга и амбициозна и, поне така го виждам днес, много държеше на високите резултати. Изискванията бяха сериозни и аз изведнъж попаднах в обстановка, доста по-различна от тази, с която бях свикнал.
По почти всички предмети се справях отлично. Доколкото си спомням, завърших VI клас с годишен успех Отличен 5,50. Тоест, далеч не бях слаб ученик – напротив!
Големият ми проблем обаче бе точно там, където най-малко трябваше да бъде – по математика. Освен материала по стандартната учебна програма изучавахме и допълнителни теми от по-високо ниво, които не присъстваха в учебника. С тях определено изпитвах сериозни затруднения, трудно разбирах материала и в крайна сметка завърших годината с четворка.
До този момент никога не бях имал четворка за годината по нито един предмет и само това вече бе малък шок за мен. Но когато си в специална математическа паралелка, създадена за даровити деца, от които се очаква да са най-добрите и да постигат високи резултати, четворката по математика вече е тотален провал.
Учителката ми по математика очевидно беше стигнала до извода, че “не ставам”. Тя никога не ми каза това директно, но отношението ѝ към мен се промени. Стана по-дистанцирана, а понякога и доста рязка. Усещах, че не оправдавам очакванията й и че не ме вижда като дете с особена перспектива в класа си.
Към края на учебната година тя извика родителите ми на разговор. Не присъствах на него и не знам какви точно думи са били използвани, но разбрах, че според нея съм безперспективен по математика и че не вижда особен смисъл да продължавам там. Години по-късно майка ми разказа, че по време на целия разговор тя седяла зад масата си, а те стояли прави пред нея. Дребен детайл, но някак много добре предава отношението и атмосферата на тази среща.
Разговорът явно беше оставил силно впечатление у родителите ми. След него те стигнаха до извода, че е по-добре да ме върнат в старото ми училище.
И така, само година след като бях попаднал в Математическата гимназия, се наложи да си тръгна оттам.
Крачка назад към старото училище
Ако погледнем само фактите, картината не изглежда особено розова.
Влизаш с гръм и трясък в Математическата гимназия след V клас. Само година по-късно се оказва, че точно по математика си доста зле. Учителката ти вече не вярва особено в теб, а родителите ти решават да те върнат в старото училище.
Това отвсякъде си е провал.
Не помня тогава да съм го преживявал някак драматично. На тази възраст едва ли съм анализирал случващото се с подобни думи. Но много добре разбирах, че правя крачка назад – и че причината е математиката.
А връщането в старото училище означаваше и нещо друго. Отново се срещнах със старите си съученици. Зад мен оставаха и децата от новия ми клас в МГ. Родителите ми също бяха преживели цялата тази история заедно с мен.
Какво се случи после ли?
Амбицирах се. И то много.
Реших, че искам да докажа на всички – и най-вече на себе си – че мога да се справя с математиката и че мога отново да се върна в Математическата гимназия – този път не случайно, а защото действително съм заслужил мястото си там.
От този момент целта ми стана съвсем ясна. Подготовката ми за кандидатстването след VII клас беше насочена почти изцяло към едно – да се върна обратно в МГ.
Имаше и други престижни възможности за кандидатстване след VII клас, но аз почти не се интересувах от тях. Знаех къде искам да бъда и този път исках да бъда готов.
Този път започнах да работя сериозно
Подготовката ми за кандидатстване след VII клас започна отрано. Ежедневно решавах задачи вкъщи и голяма част от работата вършех самостоятелно. Не си спомням някой постоянно да е стоял до мен и да ме е карал да уча, да се упражнявам, да преговарям.
Имах собствена причина да го правя и, изглежда, тя беше достатъчно силна.
Отделно започнах да ходя веднъж седмично на частен учител по математика. Беше млада преподавателка, с която работехме добре, а няколко години по-късно тя се оказа и моя класна.
Тогава, разбира се, не съм се и замислял за ролята на самоподготовката и външната помощ за успешното кандидатстване след VII клас. Просто знаех какво искам и си вършех работата. Днес виждам много ясно защо тази комбинация е била толкова важна – същата идея стои и в основата на моята Матрица на успеха в училище.
Тъй като бях силно мотивиран и учех здраво, рядко имах истински затруднения с материала. Частните уроци ми бяха ценни по друга причина – помагаха ми да подредя картината при по-сложни типове задачи, да видя по-рационален начин на мислене и да почерпя от опита на човек, който разбира математиката по-зряло от мен. Това ми спестяваше лутане и ми показваше не само как да реша дадена задача, а и как да мисля за нея.
Това е нещо, което днес виждам и при учениците си. Външната помощ може да бъде много ценна, но истинският напредък започва, когато детето започне да работи самостоятелно.
При мен двете неща се събраха. И резултатът беше съвсем различен.
В топ 5 на Варна
Когато дойде денят на изпита по математика, отидох спокоен. Щом видях задачите, веднага започнах да работя по тях. Бях решавал толкова много през последната година, че нищо не можеше да ме спре или изненада.
След края на изпита бях сигурен в едно – бях се справил добре. Не знаех точно колко добре и каква оценка ще получа, но усещането ми беше съвсем различно от онова, с което година по-рано бях напуснал Математическата гимназия.
След това започна чакането. Тогава нямаше онлайн резултати, които просто да провериш от телефона си. Трябваше да минат няколко дълги седмици, докато стане ясно как съм се представил.
По това време бяхме заминали със семейството ми на екскурзия до Прага. Когато се върнахме и кацнахме на летището във Варна, там ни посрещна леля ми. И още на летището научих новината: бях приет в Математическата гимназия.
При това не с каква да е оценка, а с Отличен 5,85 – изключително висок резултат.
Трябва да направя и едно уточнение за днешния читател. По онова време системата за кандидатстване беше съвсем различна – различните гимназии провеждаха собствени изпити, а задачите за Математическата гимназия бяха най-трудните. Затова и не бих сравнявал директно тогавашната оценка с точките от днешното НВО. По мои спомени обаче задачите тогава бяха значително по-трудни от тези на днешните изпити след VII клас.
По онова време момчетата и момичетата се класираха отделно и с тази оценка се оказах на пето място сред всички момчета във Варна, които кандидатстваха.
Преди мен имаше само четири момчета! В целия град! Еха!
Спомням си гордостта и удовлетворение, което изпитах тогава. Не просто защото бях приет, а защото знаех какво стои зад този резултат. Само година по-рано бях напуснал същото училище с четворка по математика и с усещането, че “не ставам”. А сега се завръщах триумфално с един от най-добрите резултати в града.
При това имах и други възможности. Бях се явил и на изпитите за езиковите гимназии и там дори получих, доколкото си спомням, 5,90 по математика. Задачите обаче ми се сториха по-леки от тези на изпита за Математическата гимназия. Резултатите ми стигаха дори за Английската гимназия, която тогава беше сред най-престижните училища във Варна.
Но за мен избор вече нямаше. Исках да се върна точно в Математическата гимназия.
Само че между първото и второто ми влизане там имаше огромна разлика.
Първия път някак се бях озовал в МГ – неочаквано и вероятно преди да съм бил готов. Втория път си бях изработил мястото.
Оказа се, че мястото ми е там
След завръщането ми в Математическата гимназия нещата вече изглеждаха съвсем различно. Имах много по-стабилно и този път напълно оправдано самочувствие. Бях минал през сериозна подготовка, знаех какво мога и вече имах изградени навици за работа.
През следващите пет години математиката повече не беше проблем за мен. Разбира се, имал съм отделни трудности, както всеки ученик, но като цяло учех с лекота и се справях много добре. Бях неизменно отличник с годишен успех над 5,50, а в XI и XII клас завърших с 6,00 по всички предмети – нещо, което дотогава никога не ми се беше случвало.
Но по-важната промяна според мен беше психологическа. Не се чувствах като детето, което някак е попаднало сред по-силни от него и трябва непрекъснато да доказва, че заслужава да бъде там. Бях на мястото си, чувствах се уверен и постепенно се превърнах в един от по-изявените ученици във випуска.
От тези пет години пазя изцяло положителни спомени. Харесваше ми средата, учех с удоволствие и математиката отново беше нещо, в което се чувствах силен.
Имаше и един любопитен момент, който години по-късно ми се струва почти символичен. Някъде в X клас стигнах до третия кръг на олимпиада по математика. Доколкото си спомням, до този етап достигнаха само 5-6 ученици от целия ни випуск (около 200 деца) и аз бях сред тях.
Тогава старата ми класна – същата учителка, която няколко години по-рано ме отписа от математиката – дойде лично в класната ни стая по време на едно междучасие, за да ми предложи да се преместя в нейния клас. Тя водеше най-силния “А” клас във випуска и явно вече ме виждаше по съвсем различен начин.
Отказах й.
Не толкова от желание за реванш. Просто вече си имах свой клас, свои приятели и място, на което се чувствах добре. Нямах причина да го сменям.
Но житейската ирония трудно може да бъде по-голяма. Няколко години по-рано бях напуснал Математическата гимназия с усещането, че не съм достатъчно добър за нея. Сега ме искаха в най-силния й клас.
Какво научих от този провал
Много години по-късно, когато стана така, че започнах да помагам на деца по математика, тази история придоби за мен съвсем друг смисъл.
Тя вече не е просто любопитен спомен от ученическите ми години, а повод да открия в нея няколко важни поуки.
- Първата поука е за силата на личната амбиция. След връщането ми в старото училище вече имах цел, която истински исках да постигна. Не защото някой ме караше, а защото исках да се върна в Математическата гимназия и да докажа най-вече на себе си, че мога. Именно тази вътрешна мотивация промени отношението ми към подготовката и усилията, които влагах.
- Втората поука е, че човек трябва да е готов за мястото, към което се стреми. При първото ми влизане в МГ вероятно имах потенциал, но нямах нужната зрялост. Година по-късно вече бях много по-подготвен – не само по математика, а и като отношение, самостоятелност и увереност. Тогава вече действително тежах на мястото си.
- Но може би най-важната поука е за личностното израстване, което идва в процеса на борба и преодоляване на трудностите. На дванадесет-тринадесет години едва ли съм осъзнавал, че всичко това оформя характера ми. Днес виждам ясно как провалът, крачката назад, новата цел и последвалият успех ме направиха по-зрял, уверен и самостоятелен човек.
Точно затова понякога разказвам тази история и на някои от моите възпитаници – особено на онези, които не вярват достатъчно в себе си или са свикнали да казват “не мога”.
Виждал съм как деца, които дълго време се борят с трудности по математика, в един момент просто вземат вътрешно решение, че искат да успеят, след което започват да влагат истински усилия и постигат неща, които преди са им изглеждали невъзможни.
Понякога препятствието не означава, че трябва да се откажеш, а просто, че още не си готов за големия си триумф. А тогава решението е едно: да го поискаш истински, да запретнеш ръкави и да започнеш да работиш.
